Показват се публикациите с етикет Дървета. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дървета. Показване на всички публикации
Ванилията е била позната още на древните жители на Мексико - ацтеките, които я смесвали с какаови зърна и мед, приготвяйки по този начин една много приятна напитка, която била смятана и за силен афродизиак. Напитката била ползвана при особени случаи и приемането й било съпровождано от специален ритуал. Европа се запознала с ванилията по времето на испанските конквистадори, които за първи път я пренесли в Испания. През 1520 г. един испански конквистадор описва краля на ацтеките Монтесума, който пиел някаква напитка от шоколад и ванилия. В Европа ванилията била използвана по най-различни начини, докато на някой от приближените на английската кралица Елизабет I не му хрумнало да я използва при приготовлението на сладкиши. Така се стигнало до днес, когато целокупното човечество използва около 2 000 т ванилия годишно.
Листопадно дърво от сем. Бобови (Fabaceae) с произход Северна Америка. Може
да достигне на височина до 45 м. Има рехава корона, а по клоните и стъблото му се образуват едри шипове. Листата са просто или двойно перести, до 30 см дълги, съставени
от дребни елиптични листчета, които през есента стават златистожълти. Цветовете са без декоративна стойност, зеленикави, дребни, събрани в гроздовидни съцветия. Цъфти в периода IV-V. Образува 30-40 см дълга тъмнокафява и лъскава шушулка с много бобовидни семена в нея.
да достигне на височина до 45 м. Има рехава корона, а по клоните и стъблото му се образуват едри шипове. Листата са просто или двойно перести, до 30 см дълги, съставени
от дребни елиптични листчета, които през есента стават златистожълти. Цветовете са без декоративна стойност, зеленикави, дребни, събрани в гроздовидни съцветия. Цъфти в периода IV-V. Образува 30-40 см дълга тъмнокафява и лъскава шушулка с много бобовидни семена в нея.
Тисът е растение, разпространено в Централна и Южна Европа, Северозападна Африка, Мала Азия и Кавказ. Един от видовете му, Обикновен тис, се среща и в нашата природа, но само в някои части на България и е обявен за защитен от закона вид.
Ботаническа характеристика. Представлява невисок храст до 2 м висок и по-рядко дърво, което може да достигне височина до 27 м при по-старите екземпляри. Тисът е вечнозелен и е представител на едноименното семейство Тисови (Taxaceae). Короната при младите екземпляри е конусовидна, с дълги клони, която в зряла възраст става неправилна, гъста
и куполовидна. Има тънка, червеникаво-кафява кора, която в началото на развитието е гладка, но с възрастта се напуква и се отделя на неправилни части от ствола. Листата са с тъмнозелена горна повърхност и бледозелена и матова долна повърхност. Разполагат се последователно по клонките и се задържат до 10 години по тях, след което се подменят с нови.
Ботаническа характеристика. Представлява невисок храст до 2 м висок и по-рядко дърво, което може да достигне височина до 27 м при по-старите екземпляри. Тисът е вечнозелен и е представител на едноименното семейство Тисови (Taxaceae). Короната при младите екземпляри е конусовидна, с дълги клони, която в зряла възраст става неправилна, гъста
и куполовидна. Има тънка, червеникаво-кафява кора, която в началото на развитието е гладка, но с възрастта се напуква и се отделя на неправилни части от ствола. Листата са с тъмнозелена горна повърхност и бледозелена и матова долна повърхност. Разполагат се последователно по клонките и се задържат до 10 години по тях, след което се подменят с нови.
Лигусглрумът е най-често използваното растение за направа на жив плет. Израства бързо на височина, невзискателно е към средата си на обитаване и се нуждае от силна резитба.
Ботаническа характеристика. Вечнозелен или полувечнозелен храст, представител на сем. Маслинови (Oleaceae). На височина без подрязване може да достигне до 3-5 м. Цветовете са бели и ароматни, събрани в метличести съцветия. Цъфтят през юни.
Ботаническа характеристика. Вечнозелен или полувечнозелен храст, представител на сем. Маслинови (Oleaceae). На височина без подрязване може да достигне до 3-5 м. Цветовете са бели и ароматни, събрани в метличести съцветия. Цъфтят през юни.
Туите са иглолистни растения, срещащи се естествено в природата на източните райони на Северна Америка, главно Канада и североизточните щати на САЩ.
Ботаническа характеристика. Вечнозелен иглолистен храст от сем. Кипарисови (Cupressaceae), достигащ на височина в природата около 20 м. Бавнорастящ, с пирамидална или яйцевидна корона. Кората на младите екземпляри е гладка, червеникаво-кафява, а при старите растения става сивкавокафява и се отделя от ствола на ленти.
Ботаническа характеристика. Вечнозелен иглолистен храст от сем. Кипарисови (Cupressaceae), достигащ на височина в природата около 20 м. Бавнорастящ, с пирамидална или яйцевидна корона. Кората на младите екземпляри е гладка, червеникаво-кафява, а при старите растения става сивкавокафява и се отделя от ствола на ленти.
Габърът е разпространено у нас дърво с два от видовете си и това са Обикновеният и
Келявият габър.
Ботаническа характеристика. Представлява широколистно листопадно дърво от сем.
Брезови (Betulaceae). На височина може да достигне от 1 до 4 метра. Кората на ствола и
клоните му е гладка, сива на цвят и декоративна. Листата му са прости, с леко назъбен ръб и
заострен край, разполагащи се последователно по клоните, зелени през лятото и обагрящи се
в тютюнево-жълти цветове през есента. Образува мъжки и женски цветове, като мъжките
се образуват в странично разполагащи се по клоните реси, а женските във връхни реси.
Келявият габър.
Ботаническа характеристика. Представлява широколистно листопадно дърво от сем.
Брезови (Betulaceae). На височина може да достигне от 1 до 4 метра. Кората на ствола и
клоните му е гладка, сива на цвят и декоративна. Листата му са прости, с леко назъбен ръб и
заострен край, разполагащи се последователно по клоните, зелени през лятото и обагрящи се
в тютюнево-жълти цветове през есента. Образува мъжки и женски цветове, като мъжките
се образуват в странично разполагащи се по клоните реси, а женските във връхни реси.
Букът е естествено разпространено дърво в нашата природа с два от видовете си: Обикновен и Източен бук. Обикновеният бук е красиво, величествено дърво, раззеленяващо се малко преди Гергьовден. Неговите светлозелени млади листа и нежни червено-кафяви клонки са идеалната украса за този празник в домовете ни. Обикновеният бук заема планинския ни пояс между 700 и 1700 м н.в.
Ботаническа характеристика. Широколистно, листопадно дърво с височина от 2 до 4 м. Листата му са прости, лъскави, в наситено зелен цвят, разполагащи се последователно по клонките.
Ботаническа характеристика. Широколистно, листопадно дърво с височина от 2 до 4 м. Листата му са прости, лъскави, в наситено зелен цвят, разполагащи се последователно по клонките.
Виргинската хвойна е дърво, достигащо до 33 метра височина, с гъста пирамидална корона и червена дървесина, заради което е наричано още червен кедър. Диаметърът на ствола му достига до 50 см. Расте единствено в Северна Америка и в района на Скалистите планини.
Мексиканската хвойна е неголямо вечнозелено дърво, високo дo 7 метра, със здрави, твърди иглички. Стволът и клоните му растат неравномерно. Дървесината е лесно чуплива, поради което не се използва. Расте в югоизточните щати на САЩ, Мексико и Централна Америка.
Засаждайте растенията през 50 см или през метър и ги подрязвайте редовно от самото начало, за да образуват много разклонения още от основата на храста. Трябва да знаете, че тисът е отровен, но може да ви навреди, само ако попадне в стомаха ви. При него неотровна е само обвивката на семето, която е сладка и има червен цвят. Семето, попаднало в почвата, е в състояние да покълне едва след 2-3 години.
Мичелията са род дървета от семейство Магнолиеви (Magnoliaceae). Родът носи името на флорентинския ботаник Пиетро Мичели, живял и работил в областта на ботаниката през 17-и век. Мичелиите са неголеми вечнозелени дървета, достигащи на височина до 5 метра. Всички мичелии притежават красиви и плътни от светло- до тъмнозелени листа, заострени на върха си, с езичеста форма и дължина 10 см. При разтъркване отделят приятен аро мат. Цъфти целогодишно и образува множество цветове, чийто аромат във влажните тропически нощи се долавя на големи разстояния. Минавайки покрай такова дърво, човек не остава равнодушен и веднага търси цветче, за да го помирише. Ароматът е привлекателен не само за хората, но и за насекомите, които се стремят да посетят всеки един цвят от множе ството, намиращо се по клонките на дървото. Ароматът е упойващ, цветен, с лек привкус на тубероза, какао и карамфилово дърво. Цветовете при напълното си разпукване наподобяват тези на звездовидната магнолия, но са с по-плътна и восъкоподобна структура и в различни нюанси на жълтата багра, а при бялата мичелия са бели.
Етеричното масло се добива главно от цветовете на 3 вида и това са: Мичелия чампака (Michelia champaka), известно още като Чампака от района на Индия и Индонезия, Бяла Мичелия (Michelia alba), наричана още Бяло сандалово дърво от Югоизточна Азия, чиито бели изящни и ароматни цветове, започват да ухаят на разсъмване, и Бананова Мичелия (Michelia figo), растяща в Западен Китай, наричана още Бананов храст заради крема-вожълтите си цветове притежаващи характерен бананов аромат, особено силен в ранна утрин и постепенно разсейващ се през деня.
Етеричното масло се добива главно от цветовете на 3 вида и това са: Мичелия чампака (Michelia champaka), известно още като Чампака от района на Индия и Индонезия, Бяла Мичелия (Michelia alba), наричана още Бяло сандалово дърво от Югоизточна Азия, чиито бели изящни и ароматни цветове, започват да ухаят на разсъмване, и Бананова Мичелия (Michelia figo), растяща в Западен Китай, наричана още Бананов храст заради крема-вожълтите си цветове притежаващи характерен бананов аромат, особено силен в ранна утрин и постепенно разсейващ се през деня.
При тамарикса ясно се наблюдават приспособления за живот при горещи и сухи местообитания, глинести и песъкливи почви. Нежните и ефирни кафявочервеникави клонки са покрити с миниатюрни листа, до 1,5 мм дълги, люсповидни или шиловидни, с дебел повърхностен слой (кутикула). Устицата са разположени дълбоко в листа и излизат на повърхността му чрез тесничко каналче. По този начин изпарението се свежда до минимум. Коренът на тамарикса може да черпи вода от 30 м дълбочина. Встрани той достига до 50 м и може да формира придатъчни пъпки, ако евентуално храстът бъде затрупан от пясъчните дюни в пустинята. Тамариксът може да живее и на силно засолени почви. В района на Мъртво море се срещат видове тамарикс, които оцеляват при 8% засоляване на почвата. В листата му се намират специални жлези, които отделят излишната сол на повърхността на листа. Освен това тъканите му съдържат голямо количество водоразтворими соли, които повишават осмотичното налягане и позволяват на растението да черпи вода от засолените почви.
Щамбовите рози, когато са млади и стъблата им са все още гъвкави, е задължително да бъдат привързани на 2-3 места към стабилно колче. Това е необходимо, за да се предпазят присадките от изкършване.
През целия вегетационен период при поява на коренови издънки от шипковото подложка почвата се разравя до основата на издънката и тя се отчесва с ръка. Не е желателно рязането на издънките до почвената повърхност, защото ги стимулира към разклоняване и по-силно развитие. По дължината на меж-динника са разположени пъпки, от които е възможно да започнат вегетация леторасти на дивачката. Тези клончета трябва своевременно да се отчесват. През следващите години тези пъпки закърняват и появата на диви леторасти е почти невъзможна.
Подрязването на коронката на благородната роза става основно напролет, като се премахват стари, болни или измръзнали клонки (измръзване се получава главно при неузрелите, късно цъфнали клонки). Същевременно се цели формирането на сферична корона. През лятото след прецъфтяването на букетчето цветоносната клонка се реже до първия добре развит зелен лист. По този начин се оставя да се развие пъпката, която се намира в пазвата на листа и осигурява развитието на ново клонче с букет едър цвят.
Розите, оформени като дръвче с високо стъбло и корона, е мечтата на всеки истински ценител на красивото. Ако го имате в двора, трябва да полагате за него по-специални грижи. Едно от най-ефектните творения, получени при работа с царицата на цветята, е щамбовата роза, известна повече като "розово дърво".
Смята се, че първите щамбови рози са получени от обикновената шипка Rosa canina в края на XVIII век. С това започва триумфалното шествие на прекрасното розово дръвче, което винаги е предизвиквало възторг у почитателите на красивото. До този момент в колекцията на нито един розариум в света не липсват щамбови рози. Тяхната височина е различна. Съществуват миниатюрни щамбови рози, чието стъбло достига височина 40-45 см. Полущамбовите са с височина 70-80 см, а щамбовите са истински „гиганти", защото се извисяват на 90-110 см.
За да се създаде една щамбова роза, са необходими три години, като на първата година върху корена на дива шипка се облагородява междинник, който също е дивачка, но има свойството за няколко години да стане прав и надебелява дотолкова, че да поддържа короната. Върху междинника през следващата година на височина по желание от 1.00 м до 1.50 м се прави същинската присадка на калем от благородна роза. Обикновено сортовете, използвани за това облагородяване, са от рода на полиантово-хибридни рози, които са нискорастящи, студоустойчиви, многоцветни и дребноцветни, отличаващи се с обилен и продължителен цъфтеж. Тези рози дават възможност за формиране на компактна корона чрез подрязване и постигане на дълъг и траен цъфтеж на розовото дръвче.
Ананасът има месесто стъбло с височина до 1.20-1.40 м и дълги /до 80см/ клиновидно тесни, плътни, сиво-синкави зелени листа, които са устойчиви на засушаване и на горещини. Кореновата система на растението е малка. Плодовете обаче много често се повреждат силно от слънчев пригор. Установено е, че при силни летни горещини /прегрявания/ температурата вътре в плода може да достигне до 45 С. Плодовете започват да се формират след повече от една година на върха на стъблото - по осата на цвета се развиват до около 200 цветчета. Пълното узряване на плодовете на цитруса.
Черната и бялата мура всъщност са видове бор и принадлежат към същия род Pinus. Те са много древни растения, терциерни реликти, оцелели през вековете от далечния терциер. Срещат се само на Балканския полуостров и принадлежат към балканските ендемити (черната мура се среща и в Калабрия, Южна Италия).
У нас бялата и черната мура се срещат поотделно или заедно в планините Пирин и Славянка, където образуват чисти или смесени съобщества със смърча, бора и клека. Бялата мура има находища още в Рила и отчасти в Западни Родопи и Стара планина. Тя е в списъка на световнозастраше-ните видове.
В планината Славянка е отделен резерватът Славянка, на чиято територия се намира най-голямото находище на черна мура на Балканите. Някои от дърветата там са на 400 години.
У нас бялата и черната мура се срещат поотделно или заедно в планините Пирин и Славянка, където образуват чисти или смесени съобщества със смърча, бора и клека. Бялата мура има находища още в Рила и отчасти в Западни Родопи и Стара планина. Тя е в списъка на световнозастраше-ните видове.
В планината Славянка е отделен резерватът Славянка, на чиято територия се намира най-голямото находище на черна мура на Балканите. Някои от дърветата там са на 400 години.
В резерватите Баюви дупки - Джинджирица, Дамяница и Юлен в Пирин могат да се видят вековни гори от бяла и черна мура, чиято възраст варира между 150 и 500 години. Има и две дървета на по 1050 години, обявени за защитени обекти. С видовото си разнообразие и наличие на редки растения резерватът Баюви дупки - Джинджирица е толкова ценен, че през 1983 г. е обявен за част от световното природно и културно наследство под егидата на ЮНЕСКО.
Бялата мура - Pinus peuce, е петиглен бор. Има плътна и гъста тяснопирамидална корона. Ако го видите, няма как да не го познаете. Листенцата, дълги до 7 см са събрани в снопчета по 5. Те са меки и нежни и е истинско удоволствие да ги докоснеш! Подменят се през 3 години. Бялата мура е високопланинско растение. Тя расте над 1400 до 2100 м надморска височина, при студен и влажен климат. На височина достига до 40-42 м и 1 м диаметър на стъблото. Кората й е гладка, тъмнозелена или зелено-виолетова докъм 40-годишна възраст, а после посивява и се напуква на малки плочици. Ако расте самостоятелно, дървото достига полова зрялост на около 15 години, а ако е в гора - на 40. Плодоноси веднъж на 2-3 години. Расте сравнително бавно и възобновяването му е трудно. Често отстъпва под напора на по-агресивните дървесни видове. Бялата мура живее до 500 години.
Черната мура - Pinus leucodermis или Pinus heldreichii, живее при надморска височина 1000 до 1900 м. Тя е красиво дърво, с пирамидална корона и много особена кора. В млада възраст тя е гладка и блестяща, а по-късно се напуква и става сивочерна, удивително наподобявайки кожата на змия. Оттам идва и видовото име на растението. Черната мура расте много бавно и достига едва до 15-20 м височина. Затова тя често е използвана за отглеждане като бонсай. Игличките й са събрани в снопчета по две, дълги до 5-8 см, гъсто разположени по клонките на дървото. Младите шишарки са черни, по-късно стават тъмнокафяви. Черната мура е дълголетно дърво. Прочутата Байкушева мура в Пирин е на възраст над 1300 години.
Произход и разпространение.
Тя е европейски ендемит и е разпространена в планините на Балканския полуостров, Алпите и Карпатите. У нас се среща на територията на Рила, Пирин, Западните Родопи, Средна и Западна Стара планина и Витоша от 1300 до 2100 м надморска височина.
Описание. Представлява храст, който достига на височина до 4 м. Многото му стъбла образуват гъста, компактна корона. Младите клонки са овласинени, а пъпките на листата слабо лепкави. Листата са с дължина 2,5-6,5 см, закръглено яйцевидни или елиптични, силно заострени, двойно назъбени. Листната петура отгоре е яркозелена, а отдолу матова, като покрай жилките е леко овласинена. Мъжките цветове са реси, а женските наподобяват шишарки.
Приложение.
Зелената елша е студоустойчива и влаголюбива. Тя изпълнява важни защитни противоерозионни, снегозадържащи и влаго-охраняващи функции. Дървесината й няма промишлено значение.
Забележка.
Когато се опитвате да ги различите, обърнете внимание на формата и големината на листата, овласиняването и лепка-востта, цвета на кората.
Род Daphne наброява около 50 вида растения, разпостранени в района на Евразия. От тях у нас се срещат ~Т D. mezereum - обикновено или пролетно бясно дърво, вълче лико - в субалпийския пояс на всички наши планини, Daphne blagayana - благаево бясно дърво -балкански ендемит, рядък и защитен от Закона за биологичното разнообразие вид, характерен само за Троянския балкан, D. спеогит - ниско бясно дърво, рядък и защитен вид - Средна и Западна Стара планина, Пирин, Конявска планина, D. oleoides - маслиноподобно бясно дърво, рядък и защитен вид - в Стара планина, Родопите, Пирин, Славянка и Беласииа, D. pontica - странджанско бясно дърво, рядък и защитен вид - само в Странджа, D. laureola - лавроподобно бясно дърво, рядък и защитен вид - Врачански балкан и над с. Бачково в Родопите. Бясното дърво расте като подлее в иглолистни или смесени гори. То обитава сенчести места с богати почви. Обикновено расте във вид на единични екземпляри, разположени на голямо разстояние един от друг.
Всички видове от рода са силно отровни не само при поглъщане, но и при досег до кожата или при вдишване на сухи разпрашени останки от листата, кората или цветовете. Тук ще се спрем на обикновеното бясно дърво, тъй като то е най разпространено и е добре да бъде разпознавано.
Името му „вълче лико" се дължи на извънредно жилавата и здрава кора, която прави почти невъзможно откъсването на клонки. А защо вълче е ясно - заради съдържащите се силно токсични вещества.
Независимо от страшното си име, растението е много красиво. То представлява многогодишен листопаден храст до 1 м височина, със сиво-кафява кора. Листата са събрани по върховете на клонките, последователно разположени, обратнояйцевидни, почти ланцетни. Цветовете са разположени от 2 до 5 в пазвите на миналогодишните, вече опадали листа, тръбести, розови и много ароматни. Ароматът напомня този на зюмбюла. Характерна за бясното дърво е каулифлорията - цветовете са приседнали направо върху клонките и стъблото. Цъфти през май до юни преди появата на листата. През есента се появяват яркочервените плодчета с големина на вишна. Те са силно отровни за човека, но това не пречи на доста видове птици да си хапват от тях.
Най-лесният начин да си завъдим ананас у дома е като отрежем върха на купения свеж, но здрав плод, непосредствено под основата на листната розетка. Полученият "резник" се оставя на масата без никакво мокрене, без замърсяване за период от 5-6 часа, но може да остане така и за 24 часа. На сянка, но без въздушно течение. След това отрезът се намокря с разтвор на калиев перманганат и след просъхването се посипва с прах от дървени въглища или със сяра на прах. Приготвя са малка саксия. Дъното и се покрива с 1-1.5-2см пласт от счукани керемиди или тухли или много едър пясък. Приготвя се рохкава, пясъклива почва /от листовка плюс малко кисел торф и рохкава градинска почва, обогатена с 10-1 5% зрял оборски тор/. Така приготвената почвен смес се насипва с притъпкване в приготвената саксия до около 1см от ръба й, но най-горният слой /около 2-З см/ трябва да е от по-богата на пясък, торф и листовка смес. След това направете трапчинка върху повърхността на почвата, която да е дълбока около 1см и с около 1.5см по-широка от диаметъра на отреза. Поставете резника от ананаса в дупката с отреза надолу, като го закрепите с камъчета или с подпорни пръчици. Оставя се така без поливане, докато започне растежът на корените. По-бързо прерастване на корените ще започне ако цялата саксия се покрие с прозрачна найлонова торбичка.
Почвата може периодически да се навлажнява през отвора на саксията на дъното. Но не трябва да се допуска премокрянето. Вкореняването започва след около един месец.
След този период започва поливане, но без да се преовлажнява. Влажността на почвата трябва да е толкова, че един-два дни след поливането почвените частици вече да не се слепват. Новата поливка се прави след като малко почва, стисната с ръка, се разсипва веднага.
Растението трябва да се постави на място без пряко слънце. Трябва са е достатъчно топло: лете 28-ЗО С, зиме -не по-ниско от 18С. Оптималната температура на развитие да е 24-27.
В нашата страна се срещат три вида тамарикс или раки товица: 5-тичинкова ракитовица - Tamarix ramosissima, 4-тичинкова ракитовица -Tamarix tetrandra, и синьо-зелена ракитовица - Tamarix gallica.
