Клематисите изискват системно плевене и разрохкване на почвата. Напояването трябва да е 2-3 пъти седмично с 12 кофи вода за 5 - 6 годишен храст, а наторяването се прави периодично с органичен тор. Красотата и обилният цъфтеж на клематисите зависят изцяло от правилното им подрязване. През летните месеци се извършва регулираща резитба, като основното им съкращаване става рано напролет след преминаване опасността от пролетни слани.
При правилно зазимяване дървовидната лиана може да издържи на минус 40 - 45 градуса студ като главната опасност за нея не е студът, а преовлажняването на почвата. Ето защо найважното е да предпазим клематиса от задържане на вода около него. За да го избегнете, насипете около растението сух торф или смес от тор и листовка, така че да се образува хълмче. Създайте условия водата да се оттича добре. През пролетта просто ще изгребете хълмчето. Важно е да насипвате предпазващите материали само след като почвата е замръзнала на дълбочина 35 см, иначе ще навредите на растението повече, отколкото ще помогнете. Растението не трябва да се тори с пресен оборски тор, защото способства за развитието на гъбичии болести в почвата.
Показват се публикациите с етикет Храсти. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Храсти. Показване на всички публикации
Растението понася стайните условия, стига да не е на пряка слънчева светлина. През активния вегетационен период Нандина-та да се полива обилно, през зимата да се държи на хладно и поливането да се намали до минимум, като само се внимава почвата да не пресъхне. През топлите дни листата често да се пръскат.
Представител е на растителното семейство Акантови (Acanthceae) и представлява тревисто растение, което достига на височина до 1 м. Цъфти с дребни лилави цветчета, събрани във връхни съцветия, но най-интересни са пъстрите листа на някои от видовете му, които са предизвикали интерес сред любителите на цветя и които са започнали да го отглеждат в домовете си и впоследствие да създадат и негови сортове.
Резитбата е важен елемент от технологията на отглеждане на аронията. Тя може да бъде оформена като малко дръвче или като храст. Степента на осветеност вътре в короната в голяма степен влияе на добива. За да се избегне сгъстяването на короната , и с това изнасяне на плододаването в периферията на храста, се налага ежегодна резитба.При формирането на аронията, до встъпването й в пълно плододаване, всяка година се оставят от 4 до 6 издънки за основни клони. За такива се избират симетрично разположените и най - добре развити издънки. Те не с е съкръщават, за да не се допусне сгъстяване на обрастващата дървесина. Всички израснали останали издънки се изрязват до осноата.
Синята хвойна е храстче до 3 метра височина със синьозелени дълги иглички. Понякога може да израсте във вид на дърво, достигащо до 10 метра височина, и тогава формата е колоновидна. Широко е разпространена в умерените ширини на Северното полукълбо. Среща се и в нашата природа в планините ни на надморска височина 500-1700 метра. Цветовете са дребни, а плодът е неголяма кръгла ягода.
Виргинската хвойна е дърво, достигащо до 33 метра височина, с гъста пирамидална корона и червена дървесина, заради което е наричано още червен кедър. Диаметърът на ствола му достига до 50 см. Расте единствено в Северна Америка и в района на Скалистите планини.
Мексиканската хвойна е неголямо вечнозелено дърво, високo дo 7 метра, със здрави, твърди иглички. Стволът и клоните му растат неравномерно. Дървесината е лесно чуплива, поради което не се използва. Расте в югоизточните щати на САЩ, Мексико и Централна Америка.
Червената хвойна е неголям храст, достигащ височина до 4 метра, с дълги тъмнозелени иглички и червено-кафяви плодове. Разпространена е в Европа и Северна Африка, среща се и у нас в южните части на страната до 1100 м надморска височина.
Засаждайте растенията през 50 см или през метър и ги подрязвайте редовно от самото начало, за да образуват много разклонения още от основата на храста. Трябва да знаете, че тисът е отровен, но може да ви навреди, само ако попадне в стомаха ви. При него неотровна е само обвивката на семето, която е сладка и има червен цвят. Семето, попаднало в почвата, е в състояние да покълне едва след 2-3 години.
Волският език е по-едро растение, с листа, подобни на широки зелени ленти, дълги до 50 см. Този вид обитава влажните гори в цяла България и се нуждае от доста повече плодородна горска почва. Волският език е типичен представител на сенколюбивите растения. Тази папрат не може да вирее на слънце. Растението обича мястото около него да бъде винаги влажно. Ако разполагате с тъмен и сенчест двор и ако там разположите в най-мрачното място няколко камъка, ще създадете условия за виреенето на волския език. Двете растения са вечнозелени, което ги прави твърде подходящи за всяка скална композиция. Те запазват пъстротата на ансамбъла и през зимата.
Златистата или лечебна папрат, е многогодишно растение с големина от 5 до 20 см, което се развива по скалисти, варовити места из цялата страна. Всяка златиста папрат представлява малка туфичка с добре обособена централна пъпка и няколко не много дълги разклонения. Това са няколко сърповидно извити сложни листа. Малките листенца на папратта всъщност са разположени по цялата дължина на дългата листна дръжка. Те се намират стъпаловидно отляво и отдясно на централната жилка и имат правоъгълна форма с леко назъбени контури и заоблени ъгли. От горната страна са по-светло, или по-тъмно масленозелени, а отдолу са покрити с гъсти яркожълти или кафяви власинки. Тази папрат може да се отглежда между камъните на зидове или дори в малка саксия с два камъка и мъничко варовита почва. Добавете й стрита на прах стара мазилка, иначе няма да се чувства добре.
Когато засаждате здравец, трябва да внимавате, защото е доста агресивен - не понася никакви други цветя около себе си, дори най-устойчивите плевели. Просто им вреди. Онзи приятен аромат, който се разнася от стритите между пръстите листа, всъщност се дължи на специални фитонцидни химически съединения, които сериозно потискат повечето болестотворни бактерии, както и много от другите растителни видове. На тези вещества се дължат и лечебните свойства и билки, както и името на растението.
Представител на сенколюбивите е аукубата. Листата й са елипсовидно заострени, вечнозелени, дебели и плътни. Червеникавите цветове се появяват през пролетта. През лятото се полива обилно, а през зимата - оскъдно. Понася добре ниските температури. Вирее в глинеста градинска пръст. През лятото растението се тори на всеки 14 дни. Аукубата се размножава чрез потопени резници във вода или насадени направо в пръст, покрити с полиетилен. Вкореняването трябва да протича при 20-22° С.
Представител на сенкоустойчивите растения е тисът (Taxus baccata). Той притежава дребни, тъмнозелени листенца игли и толкова повече сгъстява своите клони, колкото по-често го подрязвате. Може да вирее и на слънце, но показва истинската си красота, когато е поставен под короните на по-големи дървета. Бъдете търпеливи, тисът расте бавно. За постигането на добър жив плет от тис са необходими няколко години.
Пахисандрата се размножава лесно, защото образува своеобразни коренища плитко под земната повърхност, които са отрупани с малки коренчета. Отделете някои от тях през есенно-зимния период и ги засадете на избраното от вас ново място, но не бързайте, пахисандрата расте бавно и са й необходими година-две, за да покрие плътно мястото, на което е поставена. Поливайте туфата добре и я торете редовно с изкуствени торове, особено с повишено съдържание на азот.
Размножаването е просто - извадете туфата през времето, когато няма листа, и с помощта на градинска лопатка внимателно я наделете на няколко части. Всяка част трябва да има добре развити пъпка, късо стебълце и няколко коренчета. Освен засадени в градина, хостите прекрасно се развиват и в саксии, особено ако се поставят на балкон със северно изложение. Ако имате място за по-голяма саксия, направете там своята малка скална градина: няколко камъка и една хоста.
Видовете от рода здравеца са също сенкоустойчиви растения. Здравецът може да се развива прекрасно и в саксия и успешно преживява продължително засушаване. Това е така, защото притежава дебели, месести стебла, които играят роля на резервоар за хранителни вещества и вода по време на безводните и неблагоприятни за него летни месеци. Размножава се по-лесно от всяко друго растение: отчупвате клонче и го засаждате в почвата. Поливате го редовно и скоро се разлиства и цъфти. Тайната се крие в това, че по стеблата има множество коренчета, най-често привидно изсъхнали, които бързо отново оживяват, когато усетят влажна почва и сенчесто място.
Представител на сенко-устойчивите видове е копитникът. Това е тревисто растение от дивата природа на нашата страна, което няма стебла, а само листни дръжки и дребни, едвам забележими кафяви цветове в основата на малката туфичка. Това, което на пръв поглед видимо се набива на очи, са листата - тъмнозелени, лъскави, с големината на кокоше яйце и с формата на бъбрек. Копитникът образува толкова много листа, че от тях не се виждат нито почвата, нито листните дръжки. Само лъскави, бъбрековидни листа: мозайка, покриваща плътно земната повърхност, дори под най-дълбоката сянка. Предлага се в повечето разсадници.
Представител на сенколюбивата флора. Това всъщност не е точно тревисто растение, а по-скоро полухраст. Притежава полуизправени стебла, достигащи на височина около 15 см. Растението е бавнорастящо, но е подходящо за покриването на сенчести терени с хилядите си тъмнозелени, лъскави листа. Засадена на пряка слънчева светлина, пахисандрата не след дълго ще ви зарадва с бледожълтия си цвят с оранжеви оттенъци, но поставена на плътна сянка, тя буквално ще разцъфне пред погледа ви.
Това е многогодишно растение с множество най-често едри, зелени или синкави листа. Листната петура е с внушителни размери. Някои видове хоати имат по-дребни листа, но винаги впечатляващи с размера на своята листна петура, както и с големината на цялата туфа, заемаща често почти един квадратен метър от земната повърхност. Растенията са листопадни. Скоро след първите слани загубват листата си и прекарват зимата, скрили своите видоизменени стебла със силно скъсени междувъзлия под земната повърхност.В България хостата не понася остри зимни студове. Не я затрупвайте обаче с почва или слама, а само съберете през есента пожълтелите стари листа и ги изхвърлете. Хостата обича плодородна, влажна почва и умерено осветление. Различните видове могат да виреят и под открито небе, но понасят частични пригори от преките слънчеви лъчи, особено ако не бъдат поливани. Един от най-впечатляващите представители на това растение е Hosta sieboldiana, която има сивосини листа с дължина на листната петура до 60 см и ширина на туфата до 1,20 м. Освен със своите листа, хостите са ценни и с цветовете си, които могат да бъдат бели или сини едри фунийки, появяващи се през лятото на върха на високи цветоносни стебла.
